Увеличението на вноската и възрастта за пенсиониране не е „реформа“

в. Преса, 5 февруари 2015 г.

Конюнктурни решения и дефицит на стратегическо мислене минират реформите в социално-икономическата сфера

2015 г. стартира така, както завърши 2014-а – с непрекъснати и несистемни идеи за промени в осигурителните отношения.

В края на 2014 г. без дебат и в екстремни срокове бяха приети промените в Кодекса за социално осигуряване (КСО), които крият сериозни рискове за стабилността на втория пенсионно-осигурителен стълб и по тази причина имат сериозен негативен обществен отзвук. Добра новина е, че управляващите показват нов стил, като преоцениха своите намерения и преди дни представиха нов проект за промени на спорните текстове в КСО. На първо четене, този проектозакон може да бъде подкрепен, тъй като тушира дефектите на пред05шественика си и в голяма степен балансира интересите на участниците в осигурителния пазар. Отворен остава въпросът защо изобщо се стигна до промени на промените и как това спомага за реформирането и доверието към пенсионната ни система.

В началото на 2015 г. в допълнение към дискусията за промените в социалното осигуряване се появи темата за увеличението на осигурителните вноски. Този дебат не е нов – той периодично се появява в публичното пространство, особено в периоди на криза. Очевидно, най-лесното решение от гледна точка на държавата е отговорността за преодоляването на кризата да бъде прехвърлена върху бизнеса и населението чрез увеличение на данъчно-осигурителната тежест. Стои обаче въпросът за отговорността на държавата за провеждането на реформи, чрез които да се осигури ефективно разходване на обществените средства. Вместо това, непрестанно се предлагат и/или налагат решения „на парче“, които по никакъв начин не допринасят за цялостното преодоляване на натрупаните в годините проблеми. В допълнение, държавата методично бяга от изпълнение на поети ангажименти. Примерите за това са много, но ще спомена само няколко:

• Приетото като временно (само за 2010 г.), а станало постоянно поемане от работодателя на първите три дни болнични;
• Несъстоялото се отпадане от 1 януари т. г. на тавана на пенсиите;
• Неосъщественото изравняване на осигурителните плащания между работник и работодател в съотношение 50:50;
• Обещанието на настоящото правителство да не се променя фискалната тежест, а на този фон се появява идеята за увеличение на осигурителните вноски и вдигане на тавана на максмално облагаемия доход.

Приходите на държавата от данъци, осигуровки, акцизи, такси и др. плащания формират общото фискално пространство на страната. Това фискално пространство има лимитиран обхват. То е съобразено с балансите на страната и с разходите за административно обслужване, за образование, здравеопазване, опазване на сигурността и обществения ред, свързано е с покупателната способност на населението, с възможностите за инвестиции (вкл. за разкриване на работни места), и т. н., и т. н.

Промяната в пропорциите вътре в това фискално пространство не е проблем. Например, в страни като Швеция, Дания и др. разходите за пенсии се осигуряват изцяло от данъчни постъпления, а не от осигурителни вноски, но това е въпрос на организация на фиска. В този смисъл, нищо опасно и тревожно няма в това държавата да покрива социалните и пенсионните плащания от данъчни, а не от осигурителни приходи.

Проблем е, когато се пристъпва към разширяване на лимитираното в определени граници фискално пространство, гарантиращо балансираното развитие на обществото. Преди подобно действие, е необходимо то да бъде обсъдено с всички заинтересовани страни, но по-важното е, че трябва да се предшества от задълбочен и внимателен анализ за това къде и как ще резултира една такава промяна. Неизбежно е разширяването на фискалното пространство да се отрази на всяка една обществено-икономическа сфера и предварително трябва да е ясно в какво ще се изразява това отражение.

Стабилизирането на осигурителната система не може да бъде постигнато чрез механично увеличение на приходите. Преди да се вземе решение за изменение на осигурителните вноски или вдигане на тавана на облагаемия доход с цел подобряване на балансите в бюджета на НОИ, необходимо е да се извършат саниращи действия, вкл.:

1. Да се разделят плащанията за социално осигуряване от тези за социално подпомагане (вкл. социални пенсии, инвалидни пенсии за лица в нетрудоспособна възраст, вдовишки добавки и др.), което не е несвързано с осигурителния принос на лицата. Социалното подпомагане следва да е изцяло за сметка на трансфера от Републиканския бюджет. Демаркацията между осигурителните и социалните плащания е от ключово решение за оздравяване на пенсионната система.
2. Пенсиите за инвалидност да се преструктурират, като от социалното осигуряване се поемат разходите само за за лицата в трудоспособна възраст, а всички останали да са част от социалното подпомагане.
3. Да се отделят в самостоятелен фонд пенсионните плащания на служителите в МВР, МО и МП (чл.69 от КСО), да се преразгледат категоризацията им за пенсиониране, приходната и разходната част на фонда и задълженията на държавата.
4. Да се изгради система за строг контрол върху издаването на болнични листове и на решения за намалена трудоспособност (т.нар. ТЕЛК).

Единственото конструктивно решение в рамките на балансираното фискално пространство е в намалението на разходите и реализирането на реформи в обществените системи, вкл. в администрацията. Задушаването на бизнеса с допълнителни плащания, дори с минимален процент, няма да доведе до нищо добро и със сигурност ще се отрази на инвестиционната активност, на размера на сивата икономика, на увеличение на помощите за безработни и т.н. Управляващите трябва да си дават сметка, че без инвестиции няма да има работни места, няма да има данъкоплатци, които да пълнят бюджета с данъците и осигуровките си, за да издържа непрекъснато увеличаващата се администрация. В Холандия, например, има 7 министерства, а у нас са 17, вкл. си имаме четирима вицепремиери. Любопитен факт е, че в Търновската конституция изрично е бил записан броят на министерствата (първоначално те са били 6, а след промяна в Конституцията през 1911 г. стават 10). За едно столетие само броят на министерствата се увеличава със 170 на сто (т.е. почти двойно), при ръст на населението с 50 на сто. Това е още един пример за неефктивността на администрацията, особено като отчетем броят на зам.-министрите и на заетите в тези институции. Тъжно е. Непрекъснато растяща и задушаваща администрация, генератор на нестихваща корупция, при това издържана от нашите данъци и осигуровки.

Въпросът „за“ или „против“ увеличението на осигурителната тежест трябва да се разглежда системно, а не на парче. Преди да се дискутира, а още по-малко да се реализира увеличение на вноските, първо трябва да се запушат пробойните в социалните системи (пенсионна и здравна), през които изтича огромен финансов ресурс. Докато системите не бъдат санирани, ,е повече от неразумно и недалновидно да се пристъпва към увеличаване на фискалната тежест върху бизнеса и населението. Противното би било безрезултатно наливане на обществени средства в пясъка. Нещо повече, това ще нанесе допълнителен удар върху осигурителните приходи, основно по линията на укриването на плащания.

Доверието на гражданите към осигурителната система ерозира прогресивно и те все по-активно бягат от нея. Огромен принос за тези процеси има колебливостта в поведението на управляващия през последните 15 години елит и безпринципното му поддаване на лобистки натиск. Поредна стъпка в тази посока бяха и последните промени в КСО, които създадоха ново усещане за несигурност в дългосрочен план. Вместо да работи за възстановяване на доверието на осигурените, държавата се опитва да попълва финансовия си дефицит чрез допълнително ерозиране на това доверие.

Обществото ни е уморено от непрекъснати идеи за промени в осигурителните отношения и липсата на ясна и дългосрочна визия за реформите в тази толкова чувствителна сфера. Свидетели сме на множество конюнктурни решения и обещания и на тотален дефицит на стратегическо мислене. Докато тези управленски традиции не се променят, не можем да очакваме реално и осезаемо стабилизиране на пенсионната ни система. От друга страна, без дългосрочна стабилизация и прогнозируемост на пенсионната система не може да има трайно доверие към политическия елит.