Българското изкуство се нуждае от мениджъри
– Какво Ви провокира в началото да започнете да колекционирате изкуство?
– Започнах да колекционирам още по времето, когато завършвах университета. Това беше в едни много ранни години – около 1963-та. Не мога да кажа дали имах някаква вътрешна нужда, дали е било зараза, защото за мен колекционирането донякъде е благороден вирус.
След като завърших, се движех между хора от БАН – изключително културни и ерудирани, с които не говорехме за политика, а по-скоро за култура, за изкуство…
Първият човек, който ме насочи към изобразително изкуство, беше проф. Елка Бакалова. Тогава тя правеше много сериозни изследвания, свързани със стенописите в Бачковския манастир. Поддържахме приятелски отношения и често съм я питал кои по това време са младите талантливи художници. Не зная защо, но исках да колекционирам произведения на млади художници, които още не са станали имена, но вече са пласирани добре в художественото пространство.
– 60-те години са много интересен период за поставяне на началото на една колекция. Все пак тогава се появяват някои от най-интересните нови имена, актуални и днес.
– Спомням си, че с оскъдните финанси, които имах (заплатата ми на новопостъпил в БАН беше 83 лв.) купих първите картини – на Емил Стойчев и на Яшарали Тахиров. Не зная дали името на втория Ви говори нещо. В момента той е професор в Истанбул. Негови работи има в Националната художествена галерия в София.
Както казах, колекционирането е като зараза – човек, като придобие няколко картини, започва да иска още и още, а освен това има нужда да ги споделя с хората. Постепенно всякакви допълнителни средства, които по един или друг начин заработвах, бяха насочени към изкуството. Разбира се, с времето част от тези художници ми станаха приятели. Така беше с Генко, с Нерон, с Емил Стойчев, Греди Асса… Общуването с всеки от тях ми даваше нещо различно. Генко, например, беше леко циничен, но с него контактувах с голямо удоволствие. Той беше художник с твърде сериозни колебания в нивото на творчеството си, но мога да твърдя, че имам негови творби, които са музейни. Той често казваше „Тази работа не е за теб”. Въвеждаше ме в стаята „депо” и ми предлагаше да си избера от работи, които наистина са впечатляващи. Спомням си дори, че по времето, когато започнах да пътувам в чужбина, му носех бои, тъй като в България нямаше от тези, които той харесваше. Един ден ме попита какво да направи за мен, за тази услуга, и аз поисках да ми нарисува един автопортрет. Така че може би сега съм притежател на единствения автопортрет на Генко. Както знаете, той е основно пейзажист, но има и няколко портрета. Голяма част от тях са в моята колекция – невероятни са. Като че ли са изрязани, като пластики.
С Нерон връзката беше много различна. Той обичаше да има слушатели около себе си. Измисляше много странни истории и аз ги слушах и попивах. За разлика от други художници, Нерон беше като славейче – твореше за секунди. Емил Стойчев, например, мисли и рисува дълго време една картина. Греди Асса също е славейче – рисува на един дъх. Но да се върна към Нерон – с него имам страхотни преживявания. Докато си говорехме, той отиваше в кухнята, вземаше парче сапун, размекваше го и правеше от него миниатюрни фигури – скулптури и ми ги даваше, а аз ги отливах. За отливките ми помагаше проф. Валентин Старчев.
Със Старчев връзката ми беше по-сериозна. Тя се прехвърли към акад. Светлин Русев. Това вече са взаимоотношения, които са изграждали у мен по-скоро чувството за колекциониране. На Светлин Русев, примерно, дължа разбирането си, че изкуството трябва да се дарява, да се споделя. Не мога да разбера колекционерите, които прибират изкуството и го затварят да му се наслаждават сами. Но все пак има различни хора – едни са интровертни, други са екстровертни.
Проф. Вихроний Попнеделев също ми е много близък приятел. На него много му се радвам, защото, както в глупавите реклами има многофункционални жени и мъже, той е многофункционален артист и художник. От едни великолепни масла, много жизнерадостни и весели, прескача и прави плъстеници. Плъстеникът се прави от оцветена на ръка вълна, която се смесва с много труд и се получават невероятни съчетания от цветове. Самият плъстеник има две лица, два образа. Също така, напоследък Вихроний е започнал да прави и невероятна керамика. Включително и пластики от керамика. Тъй както той дълбоко в себе си има великолепно чувство за жизненост и хумор, в работите му има много ирония и сарказъм.
Продължавам да поддържам тези приятелски връзки във времето, защото художниците непрекъснато ме зареждат с магията на изкуството и със странни идеи.
По-късно започнах да събирам по-стари майстори. Приятел ми беше Начо Културата. Велика личност. Чрез него се запознах със Слона и започнах да се омагьосвам и купувам негови работи. Купувах и картини на Златю Бояджиев, който вече беше починал. От Майстора също имам доста работи – масла, графики, туш, сангин, молив. Скоро бях в Рим и отново ходих до храма на Веста, богинята на семейното огнище. Имам картина от римския период на Майстора, изобразяваща този храм. Той се намира точно зад Колизеума. След като видях невероятната архитектура на храма, вече гледам с други очи тази картина.
И така постепенно направих една, според мен, прилична колекция.
Последната ми, бих казал приумица, беше това, което дарих на НБУ – холандски и фламандски майстори от XVI-XVIII век – около 40 творби. Работя в някои институции към ЕС, където получавам прилични средства и насочих част от доходите си към покупката на тези картини. Обикалях различни места от Антверпен до Амстердам, но в един момент всички дилъри вече ме познаваха, бяха наясно какво търся и започнаха да качват цените.
– Как избирате работи за колекцията си? Водите ли се от някакви принципи, например, в жанрово отношение – дали да бъде пейзаж, портрет…?
– Работата трябва да ме грабне. Не ме ли грабва… И не мога да ви кажа защо ме грабва. Но общо взето не възприемам много натюрмортите. Дори когато правих колекцията за НБУ, мои приятели ме убеждаваха, например, Емил Стойчев твърдеше, че трябва да придобия натюрморти, защото по това време те са били признак на престиж. Но на мен просто не ми допадат. Не съм привърженик много и на пейзажите. Най-много ме привличат портретите, защото в тях има дълбоко скрита интелектуалност и загадка.
В момента проф. Генова продължава да изследва картините и аз съм изключително приятно възбуден. Тя направи няколко открития и като авторство, и като история. Включително изследва нещо, което никога не съм си мислил като съм ги придобивал -старите рамки, които също представлявали интерес за изследователите. Оказа се, че на някои от картините, особено тези, които са върху дърво, отзад има залепени писма или има печати на семейства. Да не говоря за колекцията от библейски сцени. Проф. Генова разнищи библейската история зад всяка картина и за мен започна да става не само по-интересно, но и интригуващо. Покрай тези изследвания започнах да чета Библията. Преди нямах никакво понятие. Библейските сцени са ми харесвали само като произведения на изкуството.
– В галерията на НБУ има и скулптури от Вашата колекция. Кога започнахте да купувате пластики?
– Към скулптурата се насочих по-късно, може би с узряването ми. Приятели са ми някои от големите български скулптори. Павел Койчев и Емил Попов, например, са двамата велики за мен. В тяхната работа има дух (duende), докато при много други, които също са големи майстори, го няма това усещане за артистизъм. Това е моето чувство, разбира се. По-късно припознах и проф. Стефан Лютаков. Имам работи и на Крум Дамянов, на Величко Минеков, който също е един голям, но може би недооценен български майстор. В един момент скулптурите започнаха да се увеличават, а за всяко нещо, особено за скулптури е нужно място. Затова реших да направя ново дарение на НБУ, но пак продължавам да трупам.
Насочил съм се и към нещо друго, което засега предпочитам да запазя в тайна. Също ще бъде дарение на НБУ. В момента имам свободата и възможността да правя такива жестове. Това са ми доходи, получени извън заплатата. Аз не живея супер луксозно, а и не съм от хората, които ходят по нощни клубове и приеми.
И още нещо. Помагал съм, например, за издаването на няколко каталога на художници с мои средства, а като бартер получавам картини.
– На кои художници?
– Например, издал съм два големи каталога на Емил Стойчев. В замяна си избрах изключителни платна на Емил.
– А дали за Ваше собствено улеснение правите някакво описание, каталогизация?
– Не, аз съм небрежен в това отношение.
– А къде държите нещата – имате ли депо?
– Аз нямам депа. Всичко е пред очите на хората. Нямам гигантска колекция, а около 100 работи, но ги увеличавам постоянно.
– А давал ли сте някои от българските произведения в изложби?
– Не. Готов съм да даря, но не обичам показността.
– Май по-горе споменахте за примера на Светлин Русев – че е важно да се споделя това, което колекционерът притежава. Аз не бих го възприела като показност. Например, портретите на Генко, за които разказвате, би било интересно да могат да се видят от повече хора.
– Все пак мисля, че даването в изложби е показност. Що се отнася до автопортрета на Генко Генков, той е изложен постоянно в Българската стопанска камара.
– Казахте, че навремето, през 60-те години, сте се вълнувал от изкуството на младите автори. А в момента интересувате ли се какво правят младите?
– Може би с възрастта улегнах и не съм толкова пъргав да бързам с младите. Разбира се, винаги ме е привличало по-скоро модерното изкуство, отколкото класиката, но в момента като че ли по-силно впечатление ми правят архитектурните инсталации. В тях има страхотен синтез.
– Какво ще рече архитектурна инсталация? Самата архитектура като произведение?
– Да. Това е архитектурна творба, проектирана с иновативно творческо мислене и изградена в относително малки мащаби в открити пространства.
– Галерията в НБУ също може да се възприеме като архитектурна инсталация в този смисъл.
– Самата галерия като архитектура е наистина архитектурна инсталация и е построена по проект на страхотния архитект доц. Зарко Узунов. Той преобрази НБУ. В негово лице намерих сродна душа. Искахме заедно да направим нещо много различно. Преди да започнем да обсъждаме проекта, бях по друг повод в Болоня, обикалях музеите и с изненада открих историческия музей, където имаше прозрачен под между двата етажа. Предложих на Зарко тази идея, която е мое вдъхновение и той не само я грабна, но я разви и осъществи.
– Как гледате на изкуството като инвестиция?
– О, не. Досега не съм продал нищо. По-скоро дарявам или заменям. При замяната, както казва акад. Светлин Русев и двете страни мислят, че са се излъгали. Но добре разбирам, че изкуството е сериозна инвестиция. Например, навремето съм купил две работи на Златю Бояджиев за 2000 лв. с премии на съпругата ми, а доколкото знам в момента една негова картина се продава за 15-25 000 лв. На Генко съм купувал големи платна по 500 лв., които сега също са на многократно по-високи цени.
– А обикновено откъде купувате – от галерии или от самите художници?
– Почти не купувам от галерии, защото те продават с 30% по-скъпо. Когато купувам директно от ателието, винаги оставям малко повече за художника, а и за мен е по-изгодно. Разбира се, има неща, които съм купувал и от галерии. Наскоро си купих една модерна скулптура от галерия, която в момента е монтирана на терасата ми. Жена ми обаче не я прие добре. (Смее се.)
– Имате ли разбиране от семейството си по отношение на колекционирането?
– Както знаете, снаха ми е изкуствовед. Заедно със сина ми, който има особен усет, също купуват изкуство и са дарители на НБУ. Със съпругата ми беше трудно в началото. Когато взех първата картина от Емил Стойчев, например, тя ми каза, че ще ушие калъф, за да я покрие и да не я вижда. Постепенно обаче свикна с моите приумици и вече имам разбиране от нейна страна. Дори се радва на всяко нещо, което придобия. Сега имаме други спорове – например, как да монтираме пластиките, защото те трябва да бъдат върху постаменти, които й пречат да почиства къщата. (Смее се.)
– Понеже сте наясно с икономиката, ми се иска да Ви задам въпрос, свързан с пазара на изкуство у нас. Споменахте, че в галериите е с 30% по-скъпо и затова предпочитате да купувате директно от художниците. Не мислите ли обаче, че именно защото доста хора заобикалят галериите все още продължава да се говори, че в България пазар на изкуството няма и че той е в сивата сфера?
– Вижте, странно е, но много малко от българските художници са излезли извън пределите на България. Златю Бояджиев е гигант, но никой извън България няма да го купи. А тук той има своята стойност. Много интересен феномен е това. Никой няма да купи и други големи български живописци и скулптори, въпреки че според мен те са на изключително ниво. Проблемът е, че нямат мениджъри, а в съвременния свят без мениджъри не може. Спомням си Франсис Бейкън, когато започна да се пласира през 80-те години, и то не само заради скандалната му биография. Или да кажем Джаксън Полак. В България, която е една бедна страна, изкуството е за доста елитарен кръг от хора. Елитарен, защото малко хора имат свободни средства да дадат за изкуство, това е екстра и, нещо много важно – не сме възпитали мениджъри в изкуството.
– Все пак се увеличават хората с финансови възможности, но те много рядко имат интерес. Може би някой трябва да им каже, че биха имали полза от това.
– Да, така е, но има и нещо друго. На Запад културата се е възпитавала от векове, а натрупването на богатства е отпреди 600 години. Докато ние всеки 30 години унищожаваме интелигенцията и натрупванията. Именно фамилните натрупвания създават връзка с образованието и възпитанието, ние за съжаление ги прекъсваме по политически причини и това е постоянно съсипващо явление. Не можем да се сравняваме с една Англия, където всичко е започнало с Хартата през XI век и има своя театрален прочит за Хамлет отпреди 450 години. Ние сме една култура, която безспорно няма тази широка обществена основа, за да вървят нещата. И затова като че ли сме затворени в себе си.
Има, разбира се, опити за пробив. За голяма радост се появяват вече и някои външни колекционери с интерес към българско изкуство, като Вутен в Белгия. Но това са единици.
Както казах – трябва мениджмънт. Радостното е, че започват да се появяват хубави галерии в София през последните 3-4 години, създадени с вкус, а хората, които ги управляват, имат отношение към изкуството. Все още обаче сме далеч от момента, когато можем да говорим за български Сотби или Кристи. И тук има търгове, но веднага се сещам за известния случай с един търг, който беше прекъснат по политически и конюнктурни причини.
В момента България е част от една висококултурна отворена система, каквато е европейската. Да се надяваме, че постепенно българското изкуство ще навлиза в широките граници на ЕС. Така би трябвало да бъде, но има нужда да се даде тласък на изкуството, да започнат да се правят изложби на български автори в други страни. Аз съм много против схващането, че това трябва да се инициира от държавата. По-скоро са нужни спонсори. Надявам се, че когато се появят такива, ще има гостуващи български изложби в европейските страни, за да може постепенно в тези страни с вековни традиции да откриват и българското изкуство.
Не виждам, например, нищо противоречиво спонсорът да е някоя банка. Както банките спонсорират изложбите в Тейт Модърн, Лондон, защо да не се спонсорира изложба с български творци на изобразителното изкуство? Все пак тази година банките имат годишна печалба около 630 милиона лв. Не трябва да забравяме също, че големите колекционери по света са именно финансови институции. За голямо съжаление, когато отидем в българските банки, виждаме доста посредствено изкуство…
