България трябва да напише бяла книга за приватизацията
България отново се намира в един особено чувствителен преходен момент, когато от година и половина се говори, че структурната реформа закъснява. Във всички досегашни правителства беше прието, че основният инструмент в структурната реформа е приватизацията, и когато вече три години и половина има закон за приватизацията, е нормално да се хвърли поглед върху миналото. България имаше шанса, закъснявайки поради различни причини в приватизационния процес, да си позволи при едно неконсервативно и разумно изпълнително ръководство да ползва опита на другите бивши социалистически страни. Оказа се обаче, че ние сме лоши ученици или може би нямахме добри преподаватели.
Основната грешка, която се превърна в абсурдна задръжка в приватизацията, ако съдим по скромните й резултати – 70 приватизирани предприятия и броящи се на пръсти сериозни инвеститори, с наличието на силно рамков закон, позволяващ широка либерална позиция и желанието той да бъде „обкичван“ с допълнителни законови и подзаконови разпоредби. Към тази нормативна джунгла се прибавя практиката на органите по чл. 3 от ЗППДОП, което силно деформира замисъла за приватизация, той мутира и мутантът за съжаление е псевдоприватизацията.
Основният агент в този процес е бюрокрацията
вирус, нямащ нищо общо с демократичността на процеса. Съществува пълен конфликт между изказванията на някои членове на правителството за изграждане на пазарни отношения чрез създаване на капиталов пазар и подчинението, което Агенцията за приватизация налага. Например посредством клаузи в приватизационните договори тя забранява движението на дялове от приватизираното предприятие за срок от пет години. По този начин с един запис в договора за продажба може да се деформира цялото законодателство. Съществува пълно постоянство да се изменят финансовите схеми на приватизация, което вече дори не е промяна на правилата на играта, а като че ли промяна на самата игра.
Когато направим ретроспективен прочит на ситуацията около българската приватизация, ще видим, че тя стартира твърде плахо поради непознатостта на процеса, липсата на финансов ресурс и ограничения брой финансови инструменти през 1993 г. След приемането на ЗУНК и споразумението с Лондонския клуб броят на финансовите инструменти нарасна значително, но от администрацията започна силно да влияе на схемите и начина на плащане. Това създаде неувереност както у българския, така и у чуждестранния инвеститор. Към това се прибавя и опитът, който дава известни основания в България да се говори за дискриминация на частната собственост. Странно е, когато изпълнителната власт тромпетира своите виждания, че трябва да има преход към пазарна икономика и преструктурирането на собствеността е в основата на този преход, заедно с това тя прави тотална дискриминация по отношение характера на собствеността. Не отричам, че държавата има правото да определи кой да обслужва бюджета и правото кой да застрахова държавната собственост, но едно е право, друго е морал.
Прегледът на програмата за приватизация на предприятията през 1995 г. показва, че в нея има едно рационално зърно, свързано с опитите й да прави анализ на практиката на постигнатите резултати. За голямо съжаление на основата на този анализ не са направени подходящи изводи. Съществува и конфликт между генералните цели за ускоряване на приватизацията и постигане на максимален ефект – две напълно противоречиви изисквания.
България все още няма бяла книга за приватизацията
дори и тя да съдържа само гола статистика. България няма точен анализ за продължителността на приватизационните процедури и тесните места в процеса – дали това са оценките на предприятията, начинът на плащането, акумулирането на финансов ресурс, каква част от средствата са собствени, каква част е кредитен ресурс, изборът на форма за приватизация или решението на органа за приватизация, както и поведението на новите собственици.
В закона са определени няколко основни форми на приватизация – публичен търг на пакети от акции, публично оповестен конкурс, преговори с потенциален купувач, изкупуване на дружеството от страна на работниците и служителите.
Някои от формите за приватизация въобще не са използвани
Процедура по открита продажба на акции беше извършена само при раздържавяването на грандхотел „Варна“. Освен това е странен фактът, че една национална програма за приватизация може тотално да сбърква функциите, смятайки, че само национална фондова борса може да извършва първична продажба на книжата. Съществуват достатъчно финансови институции, в това число и банките, които могат да извършват именно тази първична продажба. Не виждам какви бяха пречките, след като сега масовата приватизация ще се извършва по балансова стойност на предприятията, по балансовата стойност да бъдат предложени акциите на 180-те еднолични акционерни дружества за първична продажба чрез финансови институции в страната. Ако разгледаме формите на плащане и произхода на ресурса, могат да се направят също доста интересни изводи за това дали въобще има свободен финансов ресурс в страната и доколко той може да бъде впрегнат в приватизационната колесница. В закона за приватизация не би могла да се открие и забрана за раздържавяването на други акционерни дружества, регистрирани по Търговския закон, каквито са банките и застрахователните дружества. В този контекст откриваме и една силна ограниченост в действията на Агенцията за приватизация през изминалите години, която трябваше да прави политика на доверието към прехода от държавна към частна собственост, а не да бъде гише за продажба на предприятия. Можем да зададем въпроса колко бяха срещите между нея и другите институции, които трябваше да правят политика в приватизацията – банки, работодатели, синдикати, министерства, общини.
Четейки новите документи за масова приватизация, не можем да не направим аналогия с предишните нормативни актове, които са правени без никаква системна връзка. Това създаде възможност бюрократите да ги тълкуват непрекъснато по свой начин и
Писма на отделни министерства да изменят процедурите
Според писмо на Министерството на финансите премията от 40% върху ЗУНК-облигациите, използвани при приватизацията, се тълкува като печалба и се облага с данък върху печалбата. Друго писмо е свързано с начина на погасяване на инвестиционен кредит, като се тълкува, че инвестиционен кредит е само вложеният в покупка на машини и съоръжения, а не използваният при покупката на обекта. Подобен икономически абсурд поставя инвеститорите в непрекъснато търсене на финансов ресурс и представлява бюджетен капан за българския приватизатор.
Когато следим интервютата на ръководителите на масовата приватизация, обогатили българската преса през последните седмици, виждаме, че все още много от нещата не са ясни и са в процес на обсъждане. Оказва се, че през ноември трябва да почне регистрацията на боновите книжки, без да се разполага с цялостна законова уредба на процеса, което създава доста опасности около неговото бламиране. Твърде странна с подредбата на приоритетите, където инвеститорите, които могат да донесат свежи пари за преструктурирането на предприятията, заемат последно място.
Доколко масовата приватизацията е социален процес също има известни опасения. На практика един бон на стойност 25 хил. инвестиционни лева се конвертира в собственост и може да бъде пуснат в оборот 18 месеца след стартирането на процеса, когато, отчитайки инфлацията, придобитата с него собственост ще бъде в размер на не повече от две брутни работни заплати. Това дори не е цената на един средноголям телевизор! Паралелно с това законът дава възможност работниците и служителите, които имат правото на 24 брутни работни заплати, да придобият 10% от обекта безплатно. Това е пълна дискриминация на хората, незаети в материалната сфера и сферата на услугите.
Прогнозите са, че първата вълна ще бъде свързана с пускане на приватизационни бонове на стойност около 100-150 млрд. инвестиционни лева. Това обаче означава, че на практика ще бъде генериран сериозен ресурс, който разпръснат между много на брои собственици няма да даде никакви възможности за управление на обектите. Акумулирането на ваучерите в приватизационните фондове може да създаде предпоставки за получаване от страна на определени групи на допълнителен финансов ресурс. При касовата приватизация той ще бъде мултиплициран и насочен за придобиването на контролния пакет от акциите на предприятието.
Законопроектът за приватизационните фондове съдържа много
Силни рестрикции за формирането на приватизационни фондове
Ако населението получи 100 млрд. лв. под формата на приватизационни бонове, да предположим, че от тях 50% постъпват в приватизационните фондове. Съгласно закона обаче освен ваучерите приватизационните фондове трябва да имат 30 млрд. лв. свеж ресурс, за да могат да получат лиценз. Дълбоко се съмнявам, че в страната има средства, свободен ресурс, който би могъл да се съсредоточи във фондовете и да бъде легитимиран. На практика ограничението 70% от капитала на фонда да бъдат внесени под формата на приватизационни бонове не е сериозно, но ако този фонд действително иска да диверсифицира капитала си и да създаде условия за балансирано развитие на портфейла си, той трябва да бъде вложен поне в 30 предприятия. И ако приемем една средна цена на българското предприятие от около 100 до 200 млн. лв., фондът трябва да има значително над 100 млн. лв., поне 1.5 -2 млрд. лв., което означава, че в него трябва да има поне 400 млн. лв. свежи пари. Това в момента е икономически абсурд предвид влошената ликвидност на българските банки и непрекъснатото топене на парите на депозантите по различни поводи. Така един от основните начини за приватизация ще бъде поставен в доста сериозна икономическа ограниченост. В това отношение много от търговете, които ще бъдат проведени, едва ли трябва да разчитат на сериозни участници.
Бих направил една смела оценка, че не повече от 4-5% от досега вложените средства при приватизацията са били свежи лични, а не заемни пари. По отношение на чуждестранния инвеститор струва ми се, че смесвайки формите на масова и касова приватизация, окончателно ще го изпъдим. Всъщност досега той е влязъл у нас в производството на бира, шоколад, кисело мляко, купувайки българския пазар, а не българското производство.
С масовата приватизация може би се опитваме да заобиколим кредитната дефлация в страната, свиването на кредита за реалната икономика чрез създаването на един фалшив кредитен ресурс на основата на ваучерите. Освен това, ако говорим за кредитна експанзия, тя ще бъде по отношение на един нов финансов инструмент, но отново ще има за резултат неопределеността при управлението на собствеността. Наложителни са и промени в данъчното законодателство, тъй като, ако 25%, 30% или 70% от едно предприятие останат неизкупени, то остава на режим на данъчно облагане като държавно дружество, а това означава, че всички тези, които са участвали в масовата приватизация, ще останат излъгани. Те ще станат собственици на обект, който ще работи по данъчните условия на държавно предприятие.
Мисля, че все още има време за приемане на конструктивни предложения, за да не се раждат кабинетни решения.
