Президентски предизвикателства
Българското общество е бременно с морална революция.
В последните години страната ни се връща плавно, но уверено към тоталитарното зло, умело дегизирано зад НАТО-вска солидарност и европейски идеали, бронирано зад режисирани електорални и управленски успехи. Желаната демокрация мутира насилствено, последователно и устойчиво в тоталитарна демокрация, а обезличаването на институциите нанася тежки удари на държавността.
Пленниците на статуквото – българските избиратели, са приели два обречени пътя. Единият е на разочарованието и бягство от гражданските позиции чрез неучастие в псевдоизбирателните процеси. И вторият – към собственото си припознаване в част от управляващия самоизбиращ се елит. Отгледаният избирател свежда своите емоционални нагласи до желание за съхранение на формираната партокрация, с увереността, че ще запази административно делегираната му позиция. Това не е изборът на суверена, това е суспендиране на демократичната процедура чрез корумпиране от властта на участващия избирател. В тази втора пътека е включен и не малкият контингент от закупени гласове от прослойки с друга цивилизационна култура.
Инструментариумът на тиранията вече сме го опознали и изживели. Несигурност на собствеността, лишаване от свободата за избор, централизация и автократично разпределение на ресурсите, ерозия на финансовата демокрация, ограничение на личната свобода, висока степен на автоцензура, липса на справедливост, несигурност в бъдещето. Този инструментариум се обогатява с токсичния хибрид на политическата и икономическа корупция, разширяващ зоната на недоверието и стимулиращ пълзящо растящата меланхолия на обществото.
С нова надежда наблюдаваме, че крехките порцеланови решетки на националната заблуда се пропукват под натиска на информационната виртуална свобода.
Какъв е най-краткият безболезнен и възможен път за излаз от трасираната безпътица и мрачната перспектива за българската многовековна нация?
Президентските избори!
Насаждането на политическата теза, че Президентът няма правомощия, е порочно по своята същност. Президентът на Република България е единственият пост, избиран пряко от суверена.
Говоренето от Президента е власт, която му е дадена от избирателя. Няма окопи в съвременния свят, които могат да скрият и предпазят политическата върхушка от президентските въпроси, констатации и призиви.
Един човек може да промени историята на България и този човек е Президентът.
Порочното и позорно политическо мълчание, отказът да бъдат обявени кандидатите за президентския пост блокира надпреварата на идеи и отново поставя избирателя в позицията на безмълвен свидетел, а не на активен участник в изборния процес.
Великолепен анализ, Божи. Споделям го безрезервно. Единственият бемол може да е свързан с факта, че без конституционно изменение, водещо към президентска република, трудно може да се очаква промяна в безрадстната ситуация, която с болка описваш. Как например Йоахим Гаук може да промени историята? А Франсоа Оланд? Две големи разлики, както май казват в Одеса. В «нормалните» демокрации – нали всъщност за това мечтаем? – всеки държавник си знае мястото и действа според пълномощията си, комплементарно със сподвижниците си. Защото има структурирана правова държава. А иначе – и най-красивото момиче не може да даде повече от това, което има. ? Поздрави !!