Живеем в тоталитарна демокрация

Автор: Мишел Гутцузян, в. Труд

Божидар Данев е роден на 5 ноември 1939 г. в София. Завършва с отличие висшето си образование в Техническия университет в София през 1965 г., след което постъпва на работа в Института по кибернетика при БАН. В периода 1991-1997 г. е и главен изпълнителен директор на Софийската фондова борса. През 1993 г. е избран за председател на БСК.

– Г-н Данев, в предварителния ни разговор казахте, че в обществото ни се развиват грозни процеси. Кои са те?

– Демокрацията е магията, която вече няколко века размества политическите пластове в търсенето на съвършена форма на обществено устройство. Съществуват пряка, представителна, пълна, дефектна, хибридна и пр. демокрация, които са клонинги на основната философия и са форми за множество практики и принципи, които трябва институционално да защитават свободата и да гарантират справедливост. България също за съжаление има вече своя принос в това философско пространство с реализацията и утвърждаването на тоталитарна демокрация. Това не е оксиморон, не е „дървено желязо“, а е странна, противоречива действителност.

– Какво ви дава основание да смятате, че в България властва „тоталитарна демокрация“?

– Базово условие за една демокрация, освен свободата на личността, е финансовата свобода. Неслучайно фискалната автономия е един от основните критерии при изчисляване индекса на демокрация. Когато човек не е обезпечен, той трудно може да изповядва демократични принципи. Световните промени в областта на новите технологии, гъвкавите услуги, глобализацията, комуникациите дават все по-голяма свобода. Но когато свободите не са подкрепени от финансови средства, изведнъж светлите намерения и планове рухват. По този начин страната ни е възпрепятствана да изгради система на справедливост, която е част от демократичното развитие. Нека огледаме българския бюджет, който вече 25 години се прилага след политическите промени от 1989 г. Той е кавър версия на бюджета на Тодор Живков. Изявленията на политиците, в т.ч. на членове на законодателната и изпълнителната власт за децентрализация, потъват в морето на интереса. Всички говорят за децентрализация и свобода на местните власти, а резултатът е почти нулев. Не се дава никаква финансова свобода на местните органи, отнема им се възможността те сами да вземат решения и да управляват демократично своята регионална общност. Вместо да се мисли в тази посока, отиваме към някаква иновативна шизофрения, като искаме общините да определят самостоятелно данък до 2% върху доходите. Тоест те са лошите, които искат да вдигат данъците, а тези, които управляват бюджета, са добрите.

– Как всичко това рефлектира върху обществените нагласи и поведение?

– Цялото ни общество е деформирано и е вперило поглед към тези, които разпределят средствата. Независимо дали става въпрос за спешната медицинска помощ, за заплащането на учителите, или за хората, които искат да покрият щети от природни бедствия – всички се обръщат към тоталитарната в дълбоката си същност власт, която разпределя парите. Ако анализираме внимателно развитието на градовете, ще видим накъде се ориентират бюджетните пари. Дали потоците не са ориентирани по партийни предпочитания? Какъв е механизмът за разпределянето им и най-важното – за отпускането на допълнителни средства? Прилагането на подобна практика възпитава у обществото нов тип конформистка култура. Тя се просмуква в цялото общество и спомага за укрепването на тоталитарната демокрация. Конформизмът придобива нови цветове и политическа окраска не само у избираните, но и у самите избиратели. Избирателите правят деформиран избор – предпочитат да ги управлява не човекът с умения и компетентности, а онзи, който е близко до хората, които разпределят финансовите средства. Това е доста интересен парадокс на безсилието на хората, които трябва да избират кой да ги управлява.

– Кои са причините за формирането на подобни обществени нагласи?

– Трите кита, върху които почива демократичният избор, са информацията, образованието и културата. Да погледнем как у нас стоят нещата с информацията. За голямо съжаление нашите медии са контролирани и направлявани в желаната посока от тези, които управляват тоталитарния бюджет. Неслучайно в класацията по свобода на словото България се срина от 32-ро място, което заемаше през 2002 г., до №100 през 2014 г. Картината се допълва от идейната неграмотност, която запълва политическото и общественото пространство. За това спомага и непрекъснато спадащото ниво на образованост на населението, което е в основата на политическата дезориентираност. Стигаме и до културата, която с нарастване ролята на финансите се комерсиализира, отдалечава се от интересите на личността и отблъсква хората. Драматичното е, че никой не поставя по същество въпроса каква е визията ни за развитието на обществото. Никой не представя задълбочени идеи и намерения в това отношение.

– Как изглеждат тези обществени деформации през призмата на предстоящите местни избори?

– Изборът в България се е деформирал не в избор на умения и компетентности, а в избор на възможността да стоиш близко до този, който разпределя средствата. Имаме тотална деформация на свободата да избираш. Индикатор за разочарованието от този деформиран избор е и рязкото увеличение на броя на невалидните гласове – от 90 хиляди на парламентарните избори през 2013 г. на 218 хиляди през 2014 г. Голям процент от този вот е резултат от желанието на хората да изразят протеста си, че нямат възможност за реален избор. В същото време тези, които разпределят ресурсите, трудно се справят с изискванията за добро управление. Най-често липсата на умения и компетентности, а оттам – неумението за справяне с управлението, се компенсира с въвеждане на регулаторни механизми. Те са огледалото на безсилието на управляващите. Всяко безсилие ражда регулации. Безсилието да събираме осигурителните вноски ражда минималните осигурителни доходи. Безсилието на учителите да се справят с дисциплината на децата ражда законодателна промяна, която им забранява да държат телефоните си в класната стая. Безсилието на здравната каса да контролира разходването на средствата създава лимити.

– Министърът на финансите казва, че има 1,6 млрд. лв. повече приходи в сравнение с миналата година и твърди, че по-голямата част от тези пари ще отидат за намаляването на бюджетния дефицит…

– Нека видим какъв ще е крайният резултат. Нормално е в период след криза, при благоприятна бизнес среда, маргинална икономика като нашата да генерира ръст от порядъка на 6-7% годишно. Реалността обаче е твърде различна. Драмата е в това, че една малка България, излизайки от икономическата криза, постига символични ръстове на икономиката, без да може дори да запуши дефицита в бюджета, без да предприема мерки по демографската криза, без да решава проблемите на ключовите си обществени системи – здравеопазване, образование, сигурност и обществен ред. Особено обезпокоително е, че ние губим основата, върху която се гради икономиката. Това е човешкият ресурс – и в количествено, и в качествено отношение. Увеличава се неграмотността. Изследванията сред учениците ни показват драматични резултати. Неслучайно както чуждестранните инвеститори, така и бежанците заобикалят България. Това е точен индикатор и за състоянието на страната ни, и за перспективите пред нея. Банковата и съдебната ни система са деформирани. Здравеопазването също. Има съмнения за картелни споразумения при горивата. В основата на всички тези кризи стои тоталитарната демокрация.

– Защо се стигна до рекордно увеличение на минималните осигурителни прагове? Синдикати и работодатели договориха среден ръст от близо 8% в повече от половината икономически дейности.

– Рекорден ръст се постигна в определени сектори, в които минималните възнаграждения са по-високи от минималната работна заплата, определена от правителството. Много от тези сектори за голямо съжаление са губещи, като например енергетиката. Годишният разход за заплати в държавните предприятия от този сектор е 840 млн. лв. при наличие на дълг от 4,5 млрд. лв. В половината от 85-те икономически сектора няма споразумение за минималните осигурителни доходи и държавата налага административно увеличение. А истината е, че подобна икономическа категория „минимален осигурителен доход“ няма в нито една европейска страна. Ние непрекъснато говорим, че се водим от Европа, а налагаме с години практики, които са далеч от европейските. По същия начин правим не европейски, а български прочит на такса „смет“, като я определяме по размера на активите или по стойността на собствеността, а не по количеството отпадък. В почти всички сфери се опитваме да създадем българска форма на управленска култура, която рядко се оказва успешна. Премахването на този феномен минава през преодоляването на електоралния конформизъм и преобръщането на обществените разбирания за демокрацията не като „избор на по-малкото зло“, а като възможност за пряка намеса на избирателите в управлението.