Изкуството – най-голямата ми страст
Голямата ми страст винаги е била и си остава изкуството – там се чувствам истински щастлив и одухотворен, там намирам спокойствие и хармония със себе си и със света. През 2012 г. имах щастието тази моя страст да получи реално измерение чрез откриването на галерия UniArt в Нов български университет, чиято първа колекция от картини беше събрана и дарена от моето семейство.
Мечтата за създаване на нова галерия с класическо западноевропейско изкуство носех дълго в себе си, преди да се материализира по изключителен начин от НБУ. И когато чудесното архитектурно творение на арх. Узунов приемаше форма, опакована в светлина, уникалното пространство ме стъписа. Независимо от тежкото присъствие на класицизма, като че ли залите жадуваха за още изкуство. Еклектичната мисъл, че същото може да се запълни и обогати със съвременни произведения на българските творци-скулптори, бе провокирана от подсъзнателното ми лутане в търсене на разумна мотивация. Лутане на мисълта, зачеващо с дълбокото ми уважение към това бегло и смътно признавано творчество. Творчество без необходимата общественозначима реализация. Провокирано и от любопитството ми да се наблюдава възможният креативен сблъсък на класицизма и съвремието.
Да добавя и нещо лично. Шанс в живота ми беше близкият контакт с големия български живописец Казаков-Нерон. Често, докато общувахме, той вземаше парче сапун, размекваше го и от неговите пръсти, просто като на игра, се раждаха скулптурни миниатюри в Казаков стил. Отливах ги в бронз и му показвах тези невероятни пластични приказки. Молех го постоянно да създаде нещо в по-големи размери, но той не ме чуваше, потопен в своя калейдоскопичен свят. Минаха седмици, аз се бях отказал да настоявам, и един ден Нерон грабна лист и без видима причина, за секунди скицира фигура и ми каза: „Донеси ми глина и ще извая формите”. Животът не винаги може да се прогнозира и глината изсъхна без твореца. Рисунката остана. Чувствах се виновен. След няколко години притеснен попитах проф. Валентин Старчев дали тази рисунка може да се превърне в пластика. И тогава разбрах, че големите автори не са самовлюбени. Така пластичният свят се обогати с една необикновена творба на Казаков/Старчев – „Тракийска жена”, вече достъпна за почитателите на това изкуство. И рисунката, и скулптурата, и част от миниатюрите са в галерията.
Някои от творбите на съвременните изключителни български скулптори са също в галерията. Невероятното присъствие на изчистените до съвършенство пластични творби на Павел Койчев, Величко Минеков, Емил Попов и другите жалонни фигури от националното духовно битие придават ново измерение на експозицията.
Зад показната безадресност на творбите прозира говорещото мълчание на авторите-ваятели, за една многолика концептуална оптика. Разкъсал паяжината на собствената си интелектуалност, всеки един от тях демонстрира своята интимна визия за личността, обществото или природата.
При всяко начинание се започва с тихи, боязливи стъпки, но с високи надежди. Постепенно достигаш до противоречивото разбиране, че не е достатъчно да желаеш. Тревогата на очакването и безумието на търсенето са голямото движение на мисълта и желанието. Движение, притеснено и ограничено от неясна и размита политика, от финансови рискове и рамки.
Парите могат да се преброят, но изкуството не подлежи на броене. Така е и при дарителството. В проекцията на времето, изправени до изкуството, финансовите средства и политиката не са повече от разочарование.
Голямата радост и тръпка е споделянето. Споделяне с приятели и с непознати, с познавачи и с лаици, с уморени от зрелостта и с жизнени хора.
Тази колекция е колекция на споделяне на радостта.
Академичната естетика на холандските, фламандски и други ренесансови майстори от ХVІІ до ХІХ век доказва, че промяната във вкусовете е временно явление. Трудно могат да се отделят различията в талантите на признатите майстори от повторенията на творбите от анонимните им ученици или последователи. Портретите, пейзажите, библейските сюжети са обединени от богатството на стиловите направления. Отсъствието на показната виртуалност, наложеният вътрешен ритъм, мярка и равновесие са присъщи за ренесансовата класика. Статиката на портретната живопис, приглушените светлини в пейзажите, движенията, замъглени от отблясъците, балансираните композиции, екзалтацията на контрастите разтягат и продължават времето, за да можем днес да се радваме на стиловите различия. Библейската мъдрост, юдейската мистика, Христовото страдание, вплетени в изкуството, са част от нравствените норми на вътрешното ни равновесие. Благоразумие и мистика. Тъмният колоритен строеж, оптичното му въздействие, загадката на цветовете, тоналната стойност на изображенията създават смущаващи видения. Пластичните форми, артикулираните линии на рисунъка, текстурата на колорита създават видима тържественост, достойнство и аристократично благородство.
